Short link: https://short.pageviewpro.com/ZzdtO2
Отворих вратата бавно. Раду стоеше изправен, със стиснати челюсти.
„Мисля, че си преместил нещо, което не ти принадлежи“, каза той.
„Да, мое е“, отвърнах аз. „Всичко върху този чакъл е мое.“
Той се засмя кратко, без никакво чувство за хумор.
„Ще го изясним.“
— Много добре — казах аз. — Хайде да се изясним.
На следващия ден, в неделя сутринта, извадих всичките си документи. Договора за покупко-продажба, кадастралните планове, всичко. Разстилах ги на масата и ги разглеждах, сякаш ми беше за първи път.
Знаех какво пишеше там.
Но исках да съм сигурен.
В понеделник сутринта, преди да тръгна за работа, се обадих на геодезист. Не беше скъп, но беше сериозен. Обясних му ситуацията. Той каза, че ще бъде там след два дни.
През тези два дни конусите се появиха отново.
Този път не ги преместих.
Избягвах ги.
Умишлено паркирах точно до тях. С точност до милиметър.
Издърпах ремаркето и го оставих там, точно на неговата въображаема „линия“.
Съседите започнаха да забелязват.
Една вечер един ме попита:
„Какво става с този цирк?“
„Чакаме присъдата“, казах му аз.
В сряда сутринта дойде геодезистът. Мъж над 50 години, спокоен, без настроение за скандали.
O resto si pe aver rig
